Успехът - съотношение между високи натоварвания и възстановяване. Разговор с Александър Попов - ВК "ЦСКА"

Елена Йоловска: Днес в нашия Youtube канал гостува Александър Попов – треньорът на волейболен клуб „ЦСКА“ мъже. Наскоро той стана шампион с ВК „Хебър“, но тази шампионска титла не го задържа в Пазарджик и той се върна в ЦСКА, въпреки трудностите, които има там. Иска ми се да разкажеш малко повече за твоята спортна кариера. Тя вървеше изключително добре, но приключи доста рано.

Александър Попов: Когато кариерата ти приключи на 22 години, по независещи от теб обстоятелства, настъпва момент, в който професионалният спортист или се депресира от това нещо или поглежда в нова посока оптимистично. Това, което ми се случи, не ме накара да намразя спорта и да се чувствам зле, а напротив – след малко колебание реших, че обичам спорта си и клуба си и ще продължа да правя нещата, но вече не като професионален спортист. Това беше тежко решение, защото бях на 22 години.

Елена Йоловска: Не е ли работа на екипа и треньорите около професионалните спортисти да съблюдават и да ги пазят да не прегреят, да не се травмират?

Александър Попов: Това е част от спорта. Да, така е, но началото на 90-те години не може да се сравнява със сегашните методики и възможности, които науката предоставя. Спортната наука се развива изключително бързо. През 90-те години властваше принципа „давай, докато можеш“. Този принцип, между другото, даваше резултат по време на комунистическия строй – огромните спортни успехи, които трупаха българските спортисти до 90-та година, се дължаха на него. Системата създаваше предпоставки професионалният спортист да няма грижи за нищо. Заплащането беше ниско, но се живееше в една система, която дава почти всичко останало. За спортиста остава само да изпълнява волята на ръководителя и треньора. Това е тип диктатура, но дава резултат. Оптималните форми са нещо средно между тази „спортна диктатура“ и съвременните форми на организация. Според мен този процес върви и вероятно симбиозата между тези два стила ще доведе до някакъв усреднен български вариант. Ние сме спортна нация, развиваме качествено няколко вида спорт. Друг е въпросът защо развиваме точно тези видове спорт, но на Балканския полуостров като че ли има въздух за спорт. Ако вземем за пример Сърбия – те са се фокусирали върху определени спортове, които имат добавена стойност, и те са обикновено комерсиалните спортове. Има държави, които развиват каране на кану в бързи води, но това е нишов спорт. Той е подходящ за определена каста хора, с определена психика, и няма толкова добавена стойност като баскетбола или футбола. Функционерите в Сърбия преди години вероятно са решили, че ще раздават целия си държавен ресурс за спортовете, които имат смисъл в този си вид за обществото, а не за малък периметър от хора. И вижте резултатите им – не лоши футболни успехи, може би най-добрите баскетболисти и волейболисти, със сигурност най-добрите ватерполисти, а напоследък и тенисисти.

Елена Йоловска: Няма да преувелича ако кажа, че в топ 100 са поне десетима.

Александър Попов: Така е. По този начин, погледнато от София, може да се каже, че има някаква държавна политика, която се спазва независимо кой е управляващ. Това куца при нас, защото сме разпилени между интересите на различните слоеве от обществото. Това не е добре, защото сме малка нация и като такава би трябвало да разходваме малкия бюджет, който имаме, оптимално, без да има дискриминация между спортовете, разбира се. Трябва да се намери пресечна точка. Аз съм волейболист и не искам да звуча шовинистично, но волейболът по една или друга причина е на световно ниво, за разлика от останалите спортове. Нека да направим така, че те да се приближат до резултатите на волейбола и след това да се приравняват по методика и финанси. На практика е обратното – волейболът е в пъти по-ниско заплатен от баскетбола или футбола, което е много жалко. Жалко е за нас като хора, които се занимават и управляват този спорт. Ние развиваме спортове и сме добри в спортове, които обаче освен медала и статистиката, не водят до нищо друго. Не водят до масовост, приходи към държавата и голям престиж на нацията като такава. Не може да се сравни медал на Джокович със Световната купа по художествена гимнастика – то е несравнимо.

Елена Йоловска: Съгласна съм. Мисля си, че има спортове и теми, които се преекспонират за сметка на други.

Александър Попов:  Шапки долу за всички, които са на световно ниво и които се опитват да са на световно ниво, но тук говорим за политика по отношение на спорта, така че нацията да е доволна. 

Елена Йоловска: Българският волейбол е от спортовете, които в момента имат световни резултати и при мъжете, и при жените. Би ли споделил каква е вашата организация – от детските школи до върха на пирамидата и представителните отбори, за да може, който има желание да почерпи от вашия опит?

Александър Попов: Организацията, според мен, не е по-различна от останалите видове спорт. Пирамидата е ясна – от масовостта трябва да се намерят качествените деца и вече на тях да се въздейства, така че да стават по-добри и по-добри, чрез методите на спортния мениджмънт – добри треньори, добра методика, финансиране, материална база, спортни резултати. Кой не го знае?!

Въпросът е тези стъпки да не бъдат прескачани, да бъдат правени от професионалисти, а пък във волейбола ние запазихме добрите практики от стария строй. Аз съм в спорта цял живот и не знам как се случи. Приемствеността между старите треньори, които обучаваха едно време състезателите, за да бъдат волейболистите технически грамотни, и новите треньори, се запази. Разбира се, че всяка една техника и всяко едно движение се оптимизира. Има дискусии в нашите среди как трябва да се подходи към топката – от тази или от онази страна, кое е по-добре, как трябва да се направи. Винаги ще има спорове за това нещо, но ние в България сме много често нихилистично настроени. Ние не оценяваме по достойнство нещата, които имаме. Не ги анализираме, както се опитваме с теб сега, а някак си ги неглижираме. Виж американеца как подава и как скача – „той е много по-добър“. Да, ама той е малко по-добър, не много. Как американецът, който живее в съвсем различни условия е малко по-добър? Значи сме успели да се доближим до негово ниво. Ние имаме българско упражнение – „български клек“, което, както киселото мляко, го приемаме за даденост и толкова. Ние сме една малка страна, която нещо е направила и вместо да сме горди и да го направим нашето достижение достояние на всички, ние по стар български обичай неглижираме успехът си и по този начин, според мен, не си правим добра услуга. За разлика от братята сърби!

Елена Йоловска: Те имат друга народопсихология, друго самочувствие, което също много им помага.

Александър Попов: Да, но ние и сега водим разговор, в който аз принизявам „нашето си“, давайки добър пример със сърбите. Освен да си го говорим в интервюто е важно да го правим и в реалния живот. В моята сфера аз имам самочувствие, че правя нещата така, както искам да ги правя, независимо от обстоятелствата, и се мъча да оптимизирам моите знания и тези на хората около мен, за да имаме устойчиви резултати. Дразня се, когато хората около мен нямат подобно мислене и поради тази причина изказвам понякога малко по-твърди позиции по отношение на какво ли не. Не съм съгласен с някои качества на нашето общество – да бъде толкова търпеливо, да бъде толкова хрисимо, да бъде така неамбициозно и да върви не толкова устремно към успехите, които може да постигне. Има хора, които не могат да постигнат успехи, но се опитват, а ние 100% можем да ги постигнем и нещо ни пречи – строй, политическа обстановка, материална база. Това са съвсем дребни неща, защото ние сме нация, която може да ги прави нещата, която ги е правила и сега продължава да ги прави, така че според мен трябва да бъдем оптимистично настроени и да изчакаме младата ни демокрация още малко да възмъжее, за да даде още повече правилни политики, правилни оценки на моментни снимки на обществото, за да можем да растем във всяка сфера – търговска, спортна, икономическа и т.н. Аз съм абсолютно оптимистично настроен и това ми дава криле да не се отказвам, ако има някакви трудности.

Елена Йоловска: Как пазите талантливите ви млади волейболисти от претоварване? Подхождате ли индивидуално към всеки един състезател от представителния отбор, така че да можеш да ги съхраниш от проблемите, които ти си имал като състезател и кратката кариера, която се е наложила?

Александър Попов: Да, понеже имам лош опит, се опитвам да поправя някои грешки, които ми са се случвали.

Елена Йоловска: Какво правиш превантивно?

Александър Попов: Не може да се каже точно какво правя, защото може да конкретизираме най-различни факти около нашето спортно ежедневие. Мисля, разсъждавам и съм натрупал опит, който да ми покаже до къде, по колко и защо трябва да се правят нещата.

Елена Йоловска: Вие сте от отборите, които персонализират маратонките на състезателите си. Забелязваш ли разлика в представянето им преди носенето на стелки и след и дали се забелязва това да води до по-малко травми и контузии?

Александър Попов: Аз като треньор не мога да забележа това, но състезателите се чувстват добре. За да може един спортист да дава максимума от себе си – той трябва да се чувства добре. Нашите състезатели, използвайки персонализирани стелки и помощни средства, се чувстват добре, а тогава приносът им на тренировка и на мач е коренно различен. Вероятно всеки един от компонентите по някакъв начин допринася за по-доброто представяне, по-трайното и по-устойчивото представяне на състезателите в тренировъчния процес. Това е нещо, за което не трябва да има дискусия. Всяко нещо, което помага на състезателя, трябва да бъде използвано категорично.

Елена Йоловска: Много ти благодаря за този разговор. Пожелавам успешно развитие и осъществяване на всички планове, които имаш по отношение на базата и на предстоящото първенство.